Върху червена жар
оставено,
обречено на вечния,
щастлив и страшен
огън,
сърцето ми изгаря
заради едни очи,
заради една душа,
защото тежка
като нашата съдба
лежи върху му
силата на
сладки спомени!
Не дава му
да хвръкне в
човешки синева,
запира мисъл
и мечта!
А не топлят
вече твоите ръце,
не виждат
моите очи
милите за мен
слова!
Защо така?
Защо?
Кажи, защо мълчиш?
Усмивка,
весели искри
в очите ти
говорят за сърцето, 
скрито от човека
в твоите гърди.
Какво ли мисли то?
Защо мълчи?
Защо?
Кажи, защо мълчиш, сърце?
Устата ми
проронва грешни думи.
Умът ми, като 
кокъл изглозган от
лоши мисли,
блеснал е със
убийствена, присъща
белота.
Напрягам го,
а той - уви!
Защо така?
Защо?
Чувствам се ненужен,
изхвърлен,
даже порицан
за твоето доверие
без свян,
корав, безчувствен дори
за това що
трупа се в моите 
гърди,
за това, което
ме гнети
и горест страшна
като кал се е 
натрупала и
поглъща всичко -
желания, идеи
и мечти.
Защо така? 
Кажи?
Проклети да са
тези две очи,
които като за
ръка поведоха
и оставиха в душата ми
твоите небесни
или англелски -
дявол знай, черти!
Проклета да е таз
минута,
в която ти пред
мене се яви -
нежна като
горски цвят,
свенлива, тиха
и усмихната,
чиста като 
бисерна роса.
А какво?
Какво сега?
- Ти бе при мен преди ...
А сега останах сам
със своите мечти.
- Колко жалко,
колко смешно е!
- Нали?
Смей се! За това
виновна единствено
си ТИ!

Съдба!
Има винаги обща вина!

Поздравявам те, стихът е чудесен!