Малко познава живота,
радостта от изпитаното щастие
на една спонтанна, 
изпълнена с чувства,
като нашата любов.
Сякаш дълъг път вървял,
сядам да отдъхна,
малко уморен,
малко победен,
малко побелял,
малко помъдрял,
за размисъл дълбок, 
като този страшен свят - 
подъл и жесток,
пълен със стремежи
оправдали човешкия порок.
Знае още стария и древен свят,
че за да бъде човека човек
не е нужно само да е богат,
нужна е душа,
нужно е сърце,
че тези две неща
държат света като в ръце.
А имаш ли душа,
а имаш ли сърце
в тебе ще покълнат златни,
благородни семена.
Ще разцъфнат в истински букет.
Техните красиви цветове
ще даряват радостта,
ще създават светове
чужди на скръбта,
ще прогонят мъката
от човешката душа.
И ще се запее песента,
песен за вярата и верността.,
вярата в нашето щастливо утре,
на което сме все още истински длъжници
свикнали да лапаме 
от пълните родителски лъжици.
Вярата в песните, които пеем
с желание да бъдат чути,
а всъщност ние за техните слова
останали сме глухи.
Вярата в туй, което наготово ни се дава,
родено от ума и прием жаден заслужава,
ние го оставяме от нас да се забравя.
Верността, 
в идеите, 
в убежденията,
ако щете даже в 
любовта.